След смъртта на младата си съпруга вождът обвини невинен джуджe в магьосничество и нареди да бъде хвърлено на вълците, за да го разкъсат. Но когато зверовете обкръжили пленника, се случило нещо неочаквано…

След смъртта на младата съпруга на вожда цялото село потънало в траур. Поне така изглеждало отстрани. Хората се събирали на площада, тихо разговаряли край кладенците и обсъждали само едно — как е могла да умре здрава млада жена, която само преди няколко дни се разхождала из селото и се усмихвала на минувачите.

Никой не разбирал какво се е случило.

Вождът бил съкрушен от мъка. Почти не излизал от дома си, спрял да приема гости и разговарял само със старейшините. Но заедно със скръбта в душата му постепенно нараствало и друго чувство — гняв.

Мъжът настоявал да бъде намерен виновникът.

Минали няколко дни, но никой не успял да обясни причината за смъртта на младата жена. Тогава сред жителите започнали да се разпространяват слухове.

Първо някой казал, че това е проклятие.

После друг си спомнил стари легенди.

А скоро жителите вече шепнешком обсъждали един човек.

Джудже на име Томас.

Томас живеел в селото толкова дълго, колкото помнели и най-възрастните жители. Заради ниския си ръст много хора се отнасяли към него подозрително още от детството му. По онова време хората били суеверни. Вярвали в поличби, духове и проклятия и смятали, че необичайната външност може да е свързана с магьосничество.

Самият Томас никога не бил причинил зло на никого. Напротив.

Повече от двадесет години мъжът служел на вожда. Ставал преди всички в селото и си лягал по-късно от останалите. Всеки ден хранел конете, чистел оборите, носел вода, приготвял сено, доял кравите и вършел най-тежката работа.

През зимата с часове разчиствал снега около стопанските постройки.

През лятото работел под жаркото слънце. Ако вождът имал нужда от помощ през нощта, Томас идвал без нито едно оплакване.

Много от жителите дори не можели да си спомнят случай, в който мъжът да е повишил тон на някого. Но щом се появили слуховете, хората веднага забравили всичко добро.

Започнали да говорят, че именно джуджето е виновно за смъртта на съпругата на вожда.

Че е направило магия. Че е използвало тъмни сили.

Когато стражите дошли за Томас, мъжът бил в плевнята.

Тъкмо подреждал прясно сено за конете.

— Защо ме отвеждате? — попитал той объркано.

— Сам знаеш защо.

— Но аз нищо не съм направил.

— Ще го разкажеш на вожда.

Томас бил отведен на площада. Пред него стоял разгневеният вожд.

— Признай! — настоял той. — Какво направи на жена ми?

— Нищо, господарю.

— Не лъжи.

— Дори не съм я виждал през последните месеци. Почти през цялото време работех в плевнята. Попитайте когото искате.

— Мислиш ли, че ще ти повярвам?

— Това е истината.

— Хората казват друго.

Томас бавно поклатил глава.

— Хората винаги са говорили различни неща за мен само защото не съм като тях.

Но вождът вече не искал да слуша нищо.

Може би дълбоко в себе си разбирал, че обвиненията са безсмислени.

Може би просто му бил нужен виновник.

А може би отдавна искал да се отърве от човек, който постоянно му напомнял за стари суеверия и го дразнел само с присъствието си.
След няколко дни вождът обявил присъдата. Томас трябвало да бъде хвърлен в заграждение със специално обучени вълци.

Тези животни били отглеждани за лов и охрана. Те били по-едри от обикновените вълци, познавали командите на стопаните си и се смятали за изключително опасни.

Новината бързо се разпространила из околността.

В деня на екзекуцията почти цялото село се събрало край голямото дървено заграждение.

Томас бил изведен вързан. Мъжът изглеждал изтощен, но продължавал да повтаря едно и също:

— Невинен съм.

Никой не го слушал. Вождът се качил на дървена платформа и дал знак. Вратите се отворили. Стражите бутнали Томас вътре.

След няколко секунди от другата страна пуснали четири огромни вълка. Сред тълпата преминал тревожен шепот. Зверовете бавно се насочили към мъжа.

Един вълк го заобиколил отляво.

Друг — отдясно.

Още два спрели срещу него.

Томас затворил очи.

Бил сигурен, че това са последните секунди от живота му. Но когато зверовете обкръжили пленника, се случило нещо невероятно.

И все пак станало нещо странно.

Вълците не нападнали. Напротив. Те внимателно гледали мъжа. После един от зверовете неочаквано се приближил и внимателно докоснал ръката му с муцуна.

Тълпата замръзнала.

Вторият вълк седнал до него.

Третият легнал до краката му.

А четвъртият внезапно се обърнал към хората зад оградата и силно изръмжал.

Жителите започнали да се споглеждат.

Никой не разбирал какво става.

В този момент от тълпата напред излязъл много възрастен ловец.

Той много години се занимавал с обучението на тези животни.

Старецът погледнал вожда и високо казал:

— Тези вълци го помнят.

— Какво означава „го помнят“? — намръщил се вождът.

— Преди няколко години в гората избухнал пожар. Една вълчица загинала, а в леговището останали малки вълчета. Всички се страхували да се приближат до тях. Само Томас ги изнесъл от огъня и няколко месеца ги хранел със собствените си ръце.

Сред тълпата преминал учуден шум.

Старецът продължил:

— Именно тези вълчета после наредихте да бъдат отгледани за лов. Те пораснали и станали ваши вълци. Но не забравили човека, който им спасил живота.