Полковникът крещеше на новопристигналата жена и я обиждаше пред цялата рота, но всичко се промени рязко, когато тя извади това от джоба си…
В казармата настъпи необичайна тишина точно в момента, когато полковникът избухна в крясъци. Допреди малко се чуваха стъпки, команди, някой говореше тихо, но сега сякаш някой беше изключил звука. Всички погледи бяха приковани към една сцена.
Пред него стоеше жена в цивилни дрехи — яркочервен костюм се открояваше рязко сред тъмнозелените униформи. Тя току-що беше пристигнала в частта и според документите трябваше да служи наравно с обикновените войници. Но още от първите секунди стана ясно: присъствието ѝ не се харесваше на никого, а най-малко — на полковника.
Той я гледаше с открито презрение, сякаш пред него стоеше не човек, а грешка.
— Изобщо разбираш ли къде си попаднала? — рязко каза той, без да сдържа гнева си. — Тук няма място за такива като теб.
Войниците зад него се спогледаха. Някои сведоха очи, други замръзнаха, без да смеят да помръднат. Всички познаваха характера на полковника: той не търпеше възражения, не прощаваше слабост и винаги натискаше до край.
— Обещавам ти, — продължи той по-силно, за да чуят всички, — ще направя всичко възможно да избягаш оттук. Разбра ли ме? Тук служат мъже, а не… такива като теб.
Думите му увиснаха във въздуха. Никой не посмя да се намеси. Никой не застана на нейна страна.
Жената стоеше спокойно. Нито сълзи, нито вик, нито опит да се оправдае. Тя просто го гледаше и мълчеше, сякаш му даваше да се изкаже докрай.
Това само още повече ядоса полковника.
Той направи крачка напред, сграбчи я грубо за яката и я притисна към стената. Платът се опъна, някой от войниците трепна, но веднага замръзна, без да се реши да се намеси.
— Ти си нищо, — изсъска той през зъби в лицето ѝ. — Такива като теб нямат място в армията.
За миг изглеждаше, че тя ще се пречупи.
Но вместо това се случи съвсем друго.
Бавно, без резки движения, тя пъхна ръка в джоба на сакото си.
Полковникът не разбра веднага какво става. После тя извади… това.
Тя извади малък кожен калъф и спокойно го отвори пред лицето му.
— Свършихте ли? — попита тихо тя.
Той се намръщи, наведе се по-близо… и в този момент лицето му рязко се промени.
Вътре имаше служебна карта.
Истинска. С подпис. Инспектор от министерството.
В коридора отново настъпи пълна тишина — но този път по друга причина.
Жената спокойно се освободи от хватката му и оправи яката си, сякаш нищо не се беше случило.
— Тук съм заради жалбите, — каза тя спокойно, гледайки го право в очите. — Бяха твърде много. Но липсваха доказателства. Сега мисля, че са достатъчни.
Само след няколко дни всичко в частта се промени.
