Старицата съжали младия мъж, който нямаше къде да пренощува: през нощта жената се събуди от това, че той бавно влиза в стаята ѝ, приближава се до леглото и прави това…
Момчето беше в безизходно положение и нямаше от кого да очаква подкрепа. Роднините му се бяха отвърнали, приятели вече нямаше.
Тогава един далечен роднина — добродушен, но наивен човек — си помисли, че щом една позната старица живее сама в голям апартамент, защо да не ѝ пусне квартирант: и на нея няма да ѝ е толкова самотно, и той ще има сигурен покрив над главата си.
Момчето беше на около двадесет и пет години. Дойде при старицата с малка раница, в която едва се побираха няколко ризи, една тетрадка и стара снимка на родителите му.
Изглеждаше тих, скромен и дори срамежлив. Когато бабата го видя, нещо в сърцето ѝ трепна — съжали го като роден.
Тя веднага го въведе в дома, суетливо го разпитваше дали е ял днес, дали не иска картофки с лук, а сутринта му обеща овесена каша. Дори му позволи да носи старите дрехи на сина си, който отдавна беше заминал и рядко се обаждаше.
Вечерта старицата му постла в стаята на сина си, оправи възглавницата, прекръсти го и тихо му пожела лека нощ. После се прибра в своята спалня с усмивка — за първи път от дълго време в дома ѝ имаше някой, който ѝ правеше компания и разговаряше с нея.
Струваше ѝ се, че Бог ѝ е изпратил това момче, за да ѝ облекчи поне малко самотата.
Дълго лежа в тъмнината, слушайки как в съседната стая поскърцват дюшеметата — безсънието я измъчваше. И тъкмо когато започна да заспива, изведнъж се чу лек шум откъм съседната стая.
Бабата отвори очи и в полумрака видя как вратата на спалнята ѝ бавно се открехва. На прага стоеше момчето. В ръцете си държеше нещо, а в слабата светлина на нощната лампа лицето му изглеждаше чуждо, сурово, без и следа от онази мекота, която тя бе видяла през деня.
Той се прокрадваше тихо, стъпвайки предпазливо, сякаш се страхуваше да я събуди. Но бабата не спеше — следеше го, затаила дъх, усещайки как сърцето ѝ бие лудо. Момчето спря до таблата на леглото и дълго стоя така, сякаш се бореше със себе си — да направи ли това, което е намислил, или не. Бабата наум започна да се моли.
„Боже, какво е намислил? Какво държи в ръцете си? Защо пуснах в дома си непознат младеж, ами ако той…“
През леко притворените си клепачи бабата с ужас забеляза как момчето изведнъж направи това…
Момчето бавно вдигна ръцете си, държейки възглавница.
— Така ще е по-добре и за двама ни — прошепна дрезгаво и притисна възглавницата към лицето на старицата.
Бабата се дръпна, издаде глух, отчаян вик и започна да се мята, отблъсквайки го с ръце. Възглавницата падна на пода, а момчето отскочи назад, уплашено, че тя няма да умре бързо. Старицата закрещя с всичка сила:
— Помощ! Хора! Убиват ме!
Съседите дотичаха след секунди — вратата не беше заключена. Един нахлу в спалнята, другият побягна да се обади в полицията.
Момчето стоеше до стената, объркано и пребледняло, сякаш не разбираше какво се е случило. Усмириха го и го изведоха навън.
По-късно, когато пристигна полицията, стана ясно, че той изобщо не е този, за когото се е представял.
Родителите му били починали преди много години при загадъчни обстоятелства — тогава той бил единственият свидетел, но разследването така и не успяло да докаже какво се е случило.
Оттогава живеел под различни имена, докато не измислил нов план: да се настани при доверчива старица, а после да представи всичко като нещастен случай, за да се сдобие с апартамента ѝ.
