След химиотерапията се прибрах у дома и видях, че вещите ми стоят на прага: снаха ми ме изгони от къщата, като каза: „Не искам да се заразя от теб“.
В онзи момент тя дори не подозираше какъв урок ѝ е подготвила съдбата.
На 60 години чух най-страшните думи в живота си: „Имате рак на мозъка“. Лекарят говореше спокойно, обясняваше вариантите за лечение, но аз почти нищо не чувах. В главата ми бучеше. Светът сякаш се беше свил до един кабинет и една присъда.
Започнахме химиотерапия веднага и почти месец прекарах в болницата. Дните се влачеха бавно, а нощите бяха особено тежки. Очаквах синът ми или снаха ми да дойдат, поне да се обадят. Мислех си, че просто им е трудно да ме виждат такава — слаба, без коса, чужда на самата себе си. Оправдавах ги, както можех.
Когато курсът приключи, се върнах у дома. Качих се на стълбите и веднага усетих — нещо не беше наред. Вещите ми стояха пред вратата. Чанти, дрехи, дори стари снимки. Почуках. Никой не отвори. После излезе снаха ми. В ръцете си държеше бутилка с вода и парцал. Дори не ме погледна в очите. Започна да бърше парапета, вратата, изтривалката — всичко, до което бях се докоснала.
— Ти си заразна. Не искам да живееш в нашия дом, — каза тя студено.
Опитах се да обясня, че ракът не се предава, че това не е инфекция, че съм си все същата майка на нейния съпруг. Говорех тихо, защото почти нямах сили. Тя не слушаше. Синът ми стоеше до нея и мълчеше. Това мълчание беше напълно достатъчно. Разбрах, че тук вече не съм желана.
Тръгнах си. Просто се обърнах и си тръгнах. Върнах се в болницата — единственото място, където не ме се страхуваха и не ме прогонваха.
Но снаха ми дори не подозираше какво наказание я очаква.
Минаха няколко месеца. Резултатите започнаха да се подобряват. После лекарят каза, че туморът е отстъпил. Снимките бяха чисти. Трябваше да се радвам, но радостта беше тиха и предпазлива. През цялото това време синът ми и снаха ми нито веднъж не се обадиха.
И един ден телефонът звънна. Беше снаха ми. Тя крещеше, плачеше, обвиняваше.
— Това е заради теб. Ти ме зарази. Заради теб съм болна.
Не разбрах веднага за какво говори. После научих. Бяха ѝ открили тумор на гласните връзки. Нужна беше спешна операция. Лекарите не знаеха дали след това ще може да говори.
Така съдбата реши по свой начин. Но, честно казано, не изпитвах злорадство. Колкото и жесток да е един човек, никога не бих пожелала на никого да премине през това, през което преминах аз. Знам какво е — да се страхуваш от всеки ден и да не знаеш дали ще има утре.
