Дъщеря ми днес неочаквано каза: „Знам, че ти не си синът на баба ми“; аз се ужасих от думите ѝ, защото двегодишно дете не би могло да се досети до това само — значи тя е чула това от някого.
Днес след работа седях на дивана и спокойно гледах телевизия. Денят беше обикновен, тих, домашен. Дъщеря ми се въртеше наоколо, бормотеше нещо под носа си, както прави всеки ден. Тя е само на две години, още бърка думите и говори много просто, затова почти не обръщах внимание.
Изведнъж тя се приближи много до мен, застана точно пред мен, като на снимка, скръсти ръце и намръщи чело.
— Татко… — каза сериозно.
— Какво, мило мое? — усмихнах се, мислейки, че сега ще чуя нещо за играчки или сладкиши.
— Знам една тайна.
Дори се усмихнах леко.
— Е, разкажи.
— Ти не си синът на баба.
Застанах като вцепенен. Първоначално ми се стори, че съм се ослушал.
— Какво каза?
— Ти не си нейният син — повтори вече леко обидено.
Аз се засмях, мислейки, че това е просто детска фантазия.
— Защо така реши?
Тя намръщи още повече чело.
— Не се смей. Това е истина.
И тогава ми стана неприятно. Такъв израз на годишно дете не може да е измислен сам. Значи някой ѝ е казал.
— Дъще, баба ти ли ти каза така?
— Не.
— Мама?
— Не.
Наклоних се към нея.
— Тогава кой?
Тя ме погледна много внимателно и с простия си, детски език каза това, което ме остави в пълен шок…
— Аз сама.
— Как „сама“? — не разбрах.
Тя започна да обяснява, както умееше:
— Ти не приличаш. Баба е красива. Има хубава коса. Хубави устни. Рокля с цветчета.
Направи пауза, погледна ме и добави:
— А ти… фу.
— Какво значи „фу“? — не издържах.
— Имаш брада. И коса тук — посочи с пръст към гърдите ми. — Не си красив. Значи тя не е твоя мама.
После се наведе към мен и прошепна:
— Само никому не казвай. Баба ще се разстрои.
Първо мълчах, после се разсмях толкова, че ми се появиха сълзи. Обещах ѝ, че никому няма да кажа нищо.
Истината е, че вечерта тя разказа същото и на баба, и на мама. Със същото сериозно лице и същите аргументи.
