В онзи ден, както всяка седмица, отидох на гроба на съпругата си и видях босо дете, спящо направо върху надгробната плоча: внимателно го събудих, страхувайки се да не го изплаша, и когато разбрах кой е и защо се е озовал тук, бях в пълен шок.

В онзи ден, както всяка неделя, отидох на гробището при гроба на съпругата си. Правех това вече много години поред — без пропуски. Това беше единственият момент, в който можех да остана сам със спомените си.

В главата ми отново и отново изникваше онзи страшен ден, когато ми се обадиха от болницата и с сух глас ми съобщиха, че я няма. Оттогава останах сам.

Вървях по познатата пътека между гробовете, почти не гледайки настрани. Познавах това място наизуст. Затова, когато отдалеч видях нечие силует на надгробната плоча на съпругата ми, първо реших, че ми се е сторило.

Дори спрях. Помислих — може би съм объркал гроба. Но не. Идвам тук всяка седмица, грешка не можеше да има.

На надгробната плоча на съпругата ми спеше малко момче, на около шест или седем години. Свило се на кълбо, сякаш му е било студено. Беше босо, краката му бяха мръсни, дрехите стари и мокри. Беше ясно — детето не беше дошло тук просто на разходка.

Подходих по-близо, стараейки се да не го изплаша. В главата ми премина мисълта, че вероятно е бездомно дете, което просто е намерило място за сън. Внимателно го потупах по рамото.

Момчето отвори очи и ме погледна уплашено. А после изведнъж каза:

— Това вие ли сте? От няколко дни ви чакам.

Остах безмълвен.

— Какво имаш предвид? Кой си ти? И какво правиш на гроба на съпругата ми?

И тогава бездомното момче разказа това, от което бях в пълен ужас.

Оказа се, че при последното ми посещение, когато се навеждах, за да положа цветя на гроба, ми изтърва портфейла от джоба. Не го забелязах. А момчето го видя. Тичаше след мен, викаше, размахваше ръце, но аз се качих в колата и тръгнах.

И тогава реши да чака.