Санитарка всяка нощ чуваше викове от стая №7, когато при възрастната пациентка идваше непознат мъж: един ден, не издържайки повече, тя се скри под леглото, за да разбере какво се случва там.
Това, което видя, я ужасна до дъното на душата ѝ.
Санитарката вече няколко поредни дни чуваше странни звуци от стая номер 7. Това бяха викове. Не силни — напротив, глухи, задушени, сякаш човек се страхува да не бъде чут. Всеки път звукът се появяваше приблизително по едно и също време — към нощта, когато коридорите пустееха и светлината ставаше по-сянка.
Тя спираше с кофа посред коридора и заслушваше. В болницата и без това не беше приятно, но този плач сякаш се впиваше в нервите. Не приличаше на обикновен стен на болка.
Санитарката работеше тук отдавна. Работата беше тежка, плащаха малко, но тя търпеше. Свикнала бе с миризмите, с нощните смени, с чуждата болка. Но стая седем започна да я тревожи все повече.
В нея лежеше възрастна пациентка — тиха, подредена, винаги благодарна за помощта. Счупено бедро, леглов режим. Тя почти не се оплакваше, само все по-често гледаше в пода и подскачаше при резки звуци.
А после се появи странният посетител.
Мъжът идваше вечер. Винаги сам. Добре облечен, уверен, говореше спокойно и вежливо. Представяше се като роднина.
След визитите му възрастната пациентка се променяше: очите ѝ ставаха червени, устните трепереха, ръцете ѝ се охлаждаха. Един път санитарката дори забеляза синина на китката ѝ.
Тя се опита да разбере, но пациентката веднага отклони поглед и прошепна, че всичко е наред.
Колегите ѝ съветваха да не се меси.
— Не е твоя работа. Роднина е — значи има право — казаха ѝ.
Но плачът се връщаше отново и отново.
Една вечер санитарката чу стъпки до стаята. После — приглушени гласове. Той говореше рязко. Възрастната пациентка нещо мърмореше, сякаш се оправдаваше. Прониза се глух звук. И кратък писък.
Тази нощ санитарката не можа да заспи.
И измисли план как да узнае истината. Ако никой не иска да вижда — тя ще види.
Следващия път тя влезе в стаята по-рано. Светлината беше приглушена, пациентката спеше. Санитарката се спусна на пода и с трудности се промъкна под леглото. Прах, студен линолеум, ръждясали пружини над главата. Много ѝ беше страшно.
Стъпки в коридора. Вратата скърца. Той влезе.
Санитарката виждаше само обувките му и ръба на леглото. Първо — тишина. После гласът му. Той говореше на възрастната пациентка бавно, настойчиво. Тя заплака.
А после се случи това, което на санитарката спря дъха.
Първо той говореше спокойно. Много спокойно. Обясняваше на пациентката, че домът все едно „ще се изгуби“, че без него е нищо, че трябва да подпише документи. Казваше, че ако не го направи доброволно, той „ще помогне“.
Възрастната пациентка плачеше. Молеше да я оставят на мира. Казваше, че нищо няма да подписва.
Тогава гласът му се промени.
Наклони се към леглото и започна да заплашва. Казал ѝ, че има лекарства, които тя трябва да приема. Че знае как да го направи така, че лекарите нищо да не забележат. Че ако се държи упорито, ще ѝ стане по-зле. Много по-зле.
Санитарката задържа дъха си.
Видя как той извади спринцовка. Не болнична. Друга. Тъмна, без маркировка. Започна да инжектира, въпреки съпротивата. Възрастната пациентка извика, ръката ѝ безсилно падна върху чаршафа.
Санитарката беше обзета от ужас.
Тя изскочи изпод леглото, закрещя, дръпна вратата. Настъпи шум, прибягаха медицински сестри, дежурният лекар. Мъжът беше задържан на място. Спринцовката иззеха. Документи откриха в чантата му — готови, с място за подпис.
По-късно се разбра, че инжекциите не бяха лекарства. Именно заради тях състоянието на възрастната пациентка рязко се влошило.
