Мислех, че просто съм наела обикновена домашна помощничка, но един ден в нейната стая попаднах на кутия с кукла — моята точна копия, надупчена с игли. Когато разбрах коя е тя всъщност и с каква цел е дошла в дома ми — бях на косъм от това да загубя живота си.
Преди три месеца наех домашна помощничка. Обикновена — поне така ми се струваше тогава. Спретната, учтива, с безупречен опит и спокоен поглед.
Бързо свикнахме една с друга. Домът беше подреден, храната — вкусна, а самата тя — неочаквано грижовна.
Скоро започнах да се чувствам все по-зле. Постоянна слабост, гадене, странни пристъпи. Лекарите не намираха причина, изследванията бяха чисти. В такива дни Лиза се стараеше особено много: поеше ме с чай, помагаше ми, почти не се отделяше от мен.
Един ден забелязах как добавя някаква течност в чая ми. Каза, че това е билково средство, което винаги помага. Повярвах ѝ и дори започнах да я моля да го добавя по-често.
В онзи ден болката беше непоносима. В къщата нямаше никого и аз отидох в нейната стая да потърся помощ. Лиза я нямаше, но на пода стоеше кутия.
Приближих се и онемях. Вътре лежеше кукла с моето лице и игли, забити в тялото ѝ. Зад гърба ми се чу спокойният глас на Лиза:
— Напразно видя онова, което още не трябваше да виждаш…
Лиза говореше спокойно, почти нежно, сякаш обясняваше нещо отдавна обмислено.
Каза, че е трябвало да науча всичко по-късно — когато вече нямало да мога нито да крещя, нито да се съпротивлявам, и че тези думи били предназначени за умиращия ми слух.
Но след като всичко се развило по друг начин, тя решила да каже истината сега. Това беше тя — тя ми беше причинявала всичко през цялото това време.
Куклата в кутията била моят образ и всеки път, когато забивала иглите, си представяла как ме боли, как бавно угасвам — също както някога е угасвала самата тя.
Тя призна, че сме сестри и че имаме един и същ баща. Той признал мен, дал ми име, дом, закрила и любов, а нея отхвърлил, дори не пожелал да я опознае.
И за всичките ѝ сълзи, за годините унижение и самота, според нея, трябвало да платя аз. Моите болки и странната ми болест били, както тя смятала, цената за възстановяване на справедливостта.
Капките, които добавяла в чая ми, действали бавно и почти незабележимо за изследванията, но постепенно тровели организма ми. Докато говореше, Лиза направи крачка към мен и в погледа ѝ вече нямаше нито грижа, нито топлина.
В този момент зад вратата се чу шум. Някой влезе в къщата. Лиза замръзна за секунда, а аз, събрала последните си сили, извиках. Този вик ми спаси живота.
