„Не се бъркай в чужди работи!“ — така отговори подполковникът на младата сержантка, която се опитваше да съобщи за жестока дедовщина във военното поделение. Той дори не подозираше каква съдбоносна грешка прави, унижавайки я.
Утрото във военното поделение започна както обикновено. Войниците се строяваха на плаца, офицерите бързаха по своите задачи, а младата сержантка Анна се връщаше от казармата след проверка на помещенията.
Но по пътя момичето случайно стана свидетел на нещо, което не трябваше да вижда.
Зад една от сградите няколко старослужащи войници бяха обкръжили млад новобранец. Момчето стоеше с наведена глава, а един от войниците го блъскаше в гърдите и го караше да изпълнява унизителни заповеди. Останалите се смееха и снимаха случващото се с телефоните си.
Анна веднага се намеси.
— Незабавно прекратете! — заповяда момичето.
Войниците неохотно се отдръпнаха, но по лицата им личеше, че изобщо не се страхуват от нея.
Новобранецът изглеждаше уплашен. На лицето му имаше прясна синина, а ръцете му видимо трепереха.
Анна разбра, че подобни неща се случват тук отдавна.
Момичето реши незабавно да докладва всичко на ръководството.
След няколко минути тя вече стоеше пред кабинета на подполковника.
След като почука на вратата, сержантката влезе вътре.
Подполковникът седеше на дивана, отпуснал се с крака върху бюрото. Той дори не стана при появата ѝ.
— Разрешете да се обърна към вас? — попита момичето.
— Хайде, говори, щом си дошла — недоволно отвърна офицерът.
Анна подробно разказа всичко, което току-що беше видяла.
С всяка нейна дума лицето на подполковника ставаше все по-раздразнено.
Когато момичето приключи, мъжът само се подсмихна.
— И заради това нахлу в кабинета ми?
— Това е сериозно нарушение на устава, другарю подполковник.
— Сериозно нарушение? Ти си в армията едва от няколко месеца и вече си решила да учиш всички как да живеят?
— Просто моля да се направи проверка.
Подполковникът рязко се изправи.
— Слушай внимателно. Ако тичаш и се оплакваш за всеки войник, няма да издържиш дълго тук.
— Но те се гаврят с хората.
— А теб това изобщо не те засяга.
— Засяга ме. Длъжна съм да съобщя.
Мъжът се разсмя.
— Каква примерна се намери. Мислиш ли, че си първата такава? Утре и ти сама ще забравиш всичко това.
— Ако не предприемете нищо, ще бъда принудена да се обадя на генерал Александър Воронцов.
В кабинета за секунда настъпи тишина.
След това подполковникът избухна в гръмък смях.
— На генерала? Не ме разсмивай. Той дори няма да ти вдигне телефона и със сигурност няма да дойде тук заради такава глупост.
Подполковникът се приближи.
— А сега запомни. Не се бъркай в чужди работи. Занимавай се със задълженията си и престани да се правиш на спасителка.
След тези думи той демонстративно отвори вратата на кабинета.
— Свободна си.
Анна мълчаливо го погледна и излезе.
Подполковникът още няколко секунди се подсмихваше, след което се върна към работата си.
Но след половин час се случи нещо, което остави всички в поделението в пълен шок. Продължението на тази история може да бъде намерено в първия коментар.
Изведнъж в цялото поделение прозвуча команда за спешно строяване.
Офицерите започнаха да излизат от кабинетите, а войниците бързо се строяваха на плаца.
Никой не разбираше какво става.
След няколко минути на територията на поделението влезе кортеж от няколко черни автомобила.
Когато от първата кола слезе генерал Александър Воронцов, сякаш електрически ток премина през строя.
Никой не очакваше такова посещение.
Подполковникът побърза да посрещне висшето ръководство.
На лицето му вече се беше появила обичайната уверена усмивка.
Но след няколко секунди тази усмивка изчезна.
Защото генералът мина покрай него.
Той се насочи право към младата сержантка, стояща в строя.
Подполковникът изненадано наблюдаваше случващото се.
Генералът спря пред момичето.
— Анна, добре ли си? — попита той.
По плаца се разнесе изненадан шепот.
Момичето спокойно кимна.
— Да, всичко е наред.
— Съобщиха ми за обаждането ти. Дойдох веднага.
Лицето на подполковника пребледня.
Той бавно започна да разбира какво се случва.
Генералът се обърна към ръководството на поделението.
— Сега лично искам да чуя всичко, което се случва тук.
Никой не каза нито дума.
А след няколко секунди генералът добави:
— И още нещо. За тези, които не знаят — сержантка Анна Воронцова е моя дъщеря.
На плаца настъпи такава тишина, че можеше да се чуе вятърът.
Подполковникът застина на място.
Сега му стана ясно защо генералът е пристигнал само половин час след обаждането.
Но още повече го изплаши нещо друго.
Генералът не беше дошъл, защото момичето беше негова дъщеря.
Той беше дошъл, защото познаваше характера ѝ.
Ако Анна съобщаваше за несправедливост, това означаваше, че проблемът наистина съществува.
В този ден започна мащабна проверка на цялото военно поделение.
