Хулигани на магистралата засекли един възрастен мъж и нарочно предизвикали катастрофа, а после започнали да искат пари за „щетите“. Само че изобщо не подозирали кой е този старец и какво ще им се случи след няколко минути.
Съботната сутрин била напрегната. Колите се движели в плътен поток извън града. Пенсионерът карал спокойно, в дясната лента и без да превишава скоростта. Свикнал бил да шофира внимателно – без резки движения и без показност.
В огледалото за обратно виждане забелязал черен джип. Приближавал се твърде бързо. Голям, лъскав, агресивен. Първо се притиснал до камион, после рязко престроил надясно — точно пред „Волга“-та. Без мигач. Без сигнал. Просто започнал да изтласква стареца към мантинелата.
Отдясно — метална ограда. Отляво — камион. Нямало място.
Пенсионерът стиснал по-силно волана.
— Кара̀м по правилата — тихо си казал. — И не съм длъжен да отстъпвам на наглостта.
Джипът изостанал за миг, после минал през непрекъснатата линия, изпреварил и спрял рязко точно пред колата му.
Старецът натиснал спирачката с всички сили. Колата поднесла. Старите спирачки изскърцали, гумите се плъзгали по мокрия асфалт. Не можела да спре мигновено.
Ударът бил тежък и глух. Метал в метал.
Двама мъже изскочили от джипа. Единият — с бръсната глава и спортно яке. Другият — едър, с кожено яке.
— Какво правиш, бе, старче?! — изкрещял първият.
— Очите си ли забрави вкъщи? — добавил вторият.
Започнали да размахват ръце.
— Виж какво направи! Това не е трошка от деветдесетте! Един фар струва повече от твоята кола!
— Плащай и се разотиваме. Нямаме време за съдилища.
Пенсионерът бавно свалил прозореца.
— Вие спряхте рязко без причина — отвърнал спокойно. — Спазвах дистанция, но нарочно се намърдахте.
— Ще ни изнасяш лекции ли? — присмял се плешивият.
— Решаваме го на място. В брой. Веднага.
Старецът ги погледнал внимателно — не уплашено, а внимателно.
Те дори не подозирали кой всъщност е този „бедeн старец“.
— Добре — казал той. — Сега ще го решим.
Извадил телефона си.
— Ало. На магистралата съм, километър еди-кой си. Да, точно там. Ела.
След около седем минути пристигнала служебна кола на пътна полиция със светлинен сигнал.
От нея слязъл висок офицер.
— Тате, всичко наред ли е? — попитал той.
— Жив съм — отговорил кратко старецът.
Мъжете замлъкнали.
— Камерите вече показаха всичко — казал спокойно офицерът. — Преминаване през непрекъсната линия. Опасно престрояване. Рязко спиране без причина.
После добавил:
— И между другото — това е баща ми.
Настанала тишина.
— Решили сте да инсценирате катастрофа за измама? Мислите, че магистралата няма камери?
След десет минути вече имало две патрулки. Съставял се протокол. Камерите потвърждавали всяка секунда.
Мъжете, които допреди малко крещели и заплашвали, сега мълчаливо подписвали документите.
— Можеше и да не геройстваш — казал тихо офицерът на баща си.
Старецът свил рамене.
— Карах по правилата. И нямам намерение да отстъпвам на наглостта.
Сега мъжете питали с друг тон дали може „някак да се разберем“.
Но вече било твърде късно.
