Докато майката стоеше на погребението на своя син, тя внезапно чу глас и се затича към затворения ковчег. Щом го отвори, извика от това, което видя вътре, а всички присъстващи застинаха от гледката…
Есенният вятър пронизваше въздуха, а студеният дъжд падаше на ситни капки. Хората, дошли на гробището да се сбогуват с покойника, трепереха, увивайки се в шалове и яки на палтата си. Всички имаха само едно желание: всичко това да приключи възможно най-бързо.
Само майката остана до ковчега. Тя не усещаше нито студа, нито дъжда. Болката я разкъсваше отвътре. Изглеждаше така, сякаш сърцето ѝ всеки миг щеше да се пръсне от отчаяние.
Сълзи се стичаха по хлътналите ѝ сиви бузи и се смесваха с капките дъжд. От време на време тя докосваше лицето си с мокра кърпичка и гледаше само в една точка пред себе си: затворения капак на ковчега. Там вътре беше нейното малко момче, единственото ѝ дете, смисълът на живота ѝ, когото вече го нямаше.
И тя не можеше да го види за последен път. Не можеше да целуне затворените му очи, челото и бузите му. Не можеше да погали ръцете и раменете му. Не можеше да направи нищо.
Ковчегът беше херметически затворен. Казаха ѝ, че така трябва и че е по-добре така. Но дали наистина беше по-добре? Животът беше свършил.
До майката стоеше друга жена — млада и красива. Странно, но траурните дрехи ѝ подхождаха идеално и подчертаваха нежните ѝ черти, придавайки ѝ известна аристократична бледност. Понякога жената избърсваше сълзите си с тънките си пръсти и въздъхваше дълбоко.
И все пак тя не гледаше към ковчега. Погледът ѝ беше насочен към сивото небе, а леко подпухналите ѝ устни тихо шепнеха нещо. Вероятно думи на сбогуване.
Хората шепнеха помежду си и се чудеха как толкова красива жена може да стане вдовица на такава млада възраст и колко несправедлива е съдбата. След това веднага казваха, че е време церемонията да приключи, защото майката, Катрин, можеше да припадне и да падне в гроба заедно със сина си.
Но Катрин не чуваше и не възприемаше нищо. Тя си спомняше. Картини от миналото проблясваха в съзнанието ѝ като калейдоскоп. Тя не усещаше нито студения дъжд, нито вятъра; оставаха само болката и спомените.
Тя беше само на двадесет години. Тичаше към Майкъл, за да му каже, че ще имат дете, радостна и щастлива. Беше началото на пролетта. Под краката ѝ се образуваха локви, а слънцето от време на време се показваше.
Катрин затвори очи и се усмихна. Щеше да отиде при него, да му разкаже всичко, той щеше да я прегърне и заедно щяха да отидат в общината, за да подадат заявление за брак. Нямаше как да бъде иначе, защото Майкъл толкова много я обичаше.
Но вратата на апартамента му отвори друго момиче, облечено с ризата на Майкъл. Катрин не каза нищо и направи крачка назад. Майкъл се появи зад момичето и ѝ подари подигравателна усмивка.
Момичето се усмихна презрително и погледна Катрин. Тя дори не помнеше как е избягала. Осъзна се чак в общежитието.
Момичетата я обградиха, утешаваха я и казваха, че Майкъл непременно ще се върне, за да поиска прошка. Но той не се върна. По-късно Катрин разбра, че Майкъл се е оженил за онова момиче.
Катрин се върна при майка си. Там се роди нейният Ейдън — нейното малко слънце, нейната светлина. Катрин беше дълбоко благодарна на майка си за подкрепата и за това, че не се отвърна от нея въпреки осъждането на хората.
Защото се смяташе за срамно, че дъщеря ѝ е забременяла, без да завърши образованието си, и е напуснала училище. Но майка ѝ, силна жена, успя да накара клюките да замлъкнат. Хората се отнасяха към нея с уважение, защото Марта Уилсън не беше обикновен човек; тя беше председател на градския съвет.
Тъй като самата тя беше останала вдовица още млада, знаеше колко труден може да бъде животът, но винаги подкрепяше дъщеря си и ѝ казваше, че още ще бъде щастлива. Но какво друго щастие беше нужно на Катрин, когато вече имаше всичко, което искаше: своето малко момче, смисъла на живота си?
По-късно, когато Ейдън порасна и започна да ходи на детска градина, Катрин завърши образованието си и започна работа в училище.
С времето жителите на селото разбраха, че Катрин не е една от онези лекомислени момичета. Тя беше сериозна, умна, добра майка — просто беше допуснала грешка. Това е всичко.
Такива неща се случват. Много добри мъже идваха да поискат ръката ѝ, но Катрин отказваше всеки един от тях. Кой би искал чуждо дете? Тя беше убедена: никой.
Страхуваше се, че чужд мъж може да нарани детето ѝ. Не, не си заслужаваше…
